Прекарала съм около 10 години от съзнателния си живот в страх, че ще забременеея. После още 4 години - пак в страх, че това никога няма да ми се случи. Смешно, страшно или тъжно - няма значение. Аланис би казала по темата a little too ironic, а аз...
Когато си на двадесет, още не знаеш лале ли си, зюмбюл ли си. А пък и много не личи. Поне на акъл. Бебета и бременност изобщо не са в схемата.
Един скъсан презерватив, малко спек, повече паника, Постинор. Следват няколко дни и да кажем, че към края на втория вече съм безапелационен шампион в триетлон, включващ следните дисциплини - непробуден 12 часов сън, адски болки и драма. Много драма. После ми идва цикълът. Пускайте финалните надписи...
Гледам облекчено червените капки кръв в тоалетната, коремът ме скъсва, ама ми е едно такова.... Хубаво! Залива ме облекчение. Няма никакво значение, че следващите 5 дни ще съм в "бабешките" гащи, с дамски превръзки и всички съпътстващи глезотии - главоболие, подут корем, пъпки по цялото лице...
Кой да знае, че няколко години по-късно, същите тия червени капки всеки месец ще ме вкарват в едни други размисли и страсти. Аланис, Аланис, Аланис! Да ти еб@ майката, Аланис!...
Упражнението с постинора съм го играла няколко пъти. В някои случаи - като за Оскар и пред публика. Real Drama Queen. Нищо, че по душа, местожителство и призвание съм принцеса. С кайма и кашкавал.
Та предпазните мерки са взети, нали - преди, след и по време на. Обаче! Закъснява ми нещо като седмица и е важно филми да се правят. Разбира се, трябва някой да ми държи ръката в този труден и трагичен момент. Ирина, 2-ри блок, студентски град... Drum solo, резултатът е... една черта! Всички въздъхват облекчено, а аз изтривам от главата си всякакви мисли за клиники и аборти. Поне до следващия път.
Не знам. Струваше ми се, че само да мигнеш с очи и... хоп! Миг невнимание, цял живот инженер или по-лошо. Бременна. Все едно по-въздуха се предаваше тази "болест" и ако не си затвориш вечер добре прозореца, може да те полази.
Едно такова светло бъдеще пред мен. Пред него. Какви бебета?! Оказа се после, че наистина е светло, макар и не съвсем бъдеще, но фокусът е другаде. Важното е, че в най-безотговорните си моменти съм била малко или много отговорна. И подкрепяна. От близки и специални за мен хора. Къде си помогнах сама, къде ми помогна съдбата, не знам. Сигурно и не трябва.
Общо взето за десетина години причините или оправданията защо не искам да имам деца точно сега, в тая съща минута, варираха според настроението и обстоятелствата. Правих си годишните профилактични прегледи, колкото да ме посъветват за подходящи за мен контрацептивни хапчета, от които да не се окосмявам на необичайни места като например по ташаците...
Малко старомодно, ама си представях първо бяла рокля. После памперси. В такава последователност. Не исках детето ми да си мисли, че е причината за моя брак. Като малка си броях колко месеца има между рождения ми ден и сватбата на нашите. Някак ми беше хрумнало, че е възможно да са се оженили, защото съм била на път. Ми, демокрация и детски му работи, какво да го правиш? Такива бяха деведесетте - в духа на любовните романи...
Та трудно мога да се сетя за по-тъпа причина за сватба и съответната ситуация с бременната булка. Окей, една беля, ама защо и друга? Спомням си, че ми задаваха преди сватбата директно такива "неудобни" въпроси. Бях един или да го кажем направо - цели три kg отгоре в сравнение с традиционната ми аеродинамична форма и будех подозрения. А и кой нормален се жени на 24 години? Мда, трябва да си млад, щур и да е по любов.
После чаках. Чаках да е сряда, да е високосна година, да вали, да имаме собствено жилище, а не да сме на квартира, да имаме някакви пари на страна, а не всичко да заминава месец за месец, да поживея малко безгрижно и просто така, без котви - накъдето ми видят очите и без конкретно пристанище... Чаках да стана готова или поне да се почувствам такава. Нищо, че не съм. Чаках го тоя момент, когато ще реша, че искам да имам деца. Винаги съм приемала за даденост, че ще мога да имам и е въпрос само на желание. Е, не беше точно така, но... Аланис,Аланис, Аланис! И триста слона са ти малко, да знаеш!...
В един прекрасен августовски ден през 2009 ме озари идеята. Това е. Не беше изпълнено нито едно от необходимите & достатъчни условия, в които намирах оправдание защо не искам деца сега. Но вече бях наясно, че това са само оправдания и мога да чакам и отлагам до безкрай. А исках ли? Не. Вече не.
Няма коментари:
Публикуване на коментар